АВТОР ПЕТЯ ИВАНОВА
Прожекцията на документалния филм „Слънчев лъч над Париж“ на Андрей Чертов на 26 август в Бургас имаше нещо, което трудно може да се повтори в обикновена кинозала. Филм за художник беше показан сред картини – в пространството на Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски“, където самата атмосфера на мястото като че ли продължаваше изображението отвъд екрана.
Пълната зала показа, че интересът към филма далеч не се изчерпва с фестивалната му биография. А разговорът с публиката след прожекцията естествено продължи темите, които филмът оставя след себе си – за художника Лъчезар Ошавков, за Париж, за избора да напуснеш една страна и да изградиш живота си в друга, за паметта и за цената на свободата.
Но в тази необичайна среда имаше още нещо, което трудно можеше да остане незабелязано.
Звукът на филма.
За музиката в документалното кино рядко се говори отделно. Още по-рядко се говори за звука. Обикновено той се приема за нещо, което просто трябва да бъде „наред“ – гласът да се чува, музиката да не пречи, шумовете да стоят на мястото си.
Звукът се смята за успешен, ако репликите се чуват достатъчно добре. Това е професионално разбираемо, но художествено невинаги е достатъчно.
Защото киното не е картина, към която впоследствие се добавя звук.
В „Слънчев лъч над Париж“ е потърсен друг подход. Музиката и звукът не са фон към изображението, а част от самия портрет на героя.
И може би именно в художествена галерия това се усеща по особен начин. Сред картини започваш още по-ясно да долавяш онова, което не е нарисувано върху платното и не е непременно казано с думи. Париж, ателието, картините, гласът на Ошавков, улицата и музиката постепенно започват да съществуват в едно общо пространство.
Във филма няма един унифициран музикален почерк, който да преминава от началото до края. Срещат се различни музиканти, инструменти, времена и интонации. Те не звучат еднакво. И точно това е замисълът.
Особено място в този звуков свят има музиката на Мишо Йосифов, записана специално за филма и изпълнена от него на тромпет и флюгелхорн. Тя не обяснява какво зрителят трябва да почувства и не „подчертава“ изображението. Появява се там, където думите вече не са достатъчни, и продължава емоцията на кадъра.
Друг характер внася Атанас Хаджиев със саксофон и кларинет. Неговите импровизации също са записани специално за филма и на места превръщат музиката почти във втори глас – свободен, джазов, понякога ироничен, друг път меланхоличен.
Във филма звучи и пианото на Мила Михова – още един оригинален запис, създаден специално за „Слънчев лъч над Париж“. Неговата по-интимна тоналност добавя различна чувствителност към музикалната конструкция на филма.
Особено място принадлежи и на проф. Лидия Ошавкова – сестрата на художника, която през целия си живот говори на света с гласа на своята флейта. Нейни изпълнения също присъстват в музикалната тъкан на филма и внасят още един, много личен пласт в разказа – не просто като музика, а като част от семейната и художествената памет около Лъчезар Ошавков. И затова класика, джаз, песен и оригинални изпълнения се срещат не като музикална антология, а като части от една обща драматургия. Именно тук започва онази част от работата по един филм, която зрителят обикновено не забелязва. Зад звуковата картина на „Слънчев лъч над Париж“ стои звукорежисьорът Виктор Морс. Неговата задача не е била просто да балансира музика, говор и атмосфери, а да превърне различните музикални източници, гласове и естествения звук на пространството в единен свят.
Особено в документалното кино музиката твърде често се появява по силата на познати решения – да подскаже настроение, да свърже два епизода, да запълни пауза. Получава се коректен звуков фон, който върши работа, но рядко се превръща в част от авторския език на филма. „Слънчев лъч над Париж“ се опитва да върви в обратната посока.
Тук музиката не е поръчана да обслужва изображението. Тя влиза в отношения с него – понякога го следва, друг път му противоречи, а на места поема разказа върху себе си.
И може би затова прожекцията в Бургаската художествена галерия се оказа толкова подходяща среща между филм и пространство. На екрана – художник и неговите картини. Около екрана – други картини. А между тях – музика.
След финалните надписи зрителите не побързаха да си тръгнат. Разговорът продължи – онзи естествен разговор след филм, който показва, че прожекцията не е приключила с последния кадър.
Защото от „Слънчев лъч над Париж“ остават не само Париж, лицето на Лъчезар Ошавков и неговите картини.
Остава и звукът им.
А това е нещо, което киното понякога забравя – че зрителят не само гледа един филм.
Той го слуша.